Движението като символ при детската психоза: връзката между тяло, език и психично развитие

Моторно развитие и символно мислене при детската психоза

Тази статия е едно кратко обобщение на изследването „Моторна организация и символно означаване при детската психоза“ на Taghi M. Modarressi, M.D., Associate Professor of Psychiatry, Institute of Psychiatry & Human Behavior, University of Maryland.

Като интегративен психотерапевт, който работи с деца и възрастни, темата за връзката между тялото, движението, символното мислене и психичното развитие е особено важна за мен. В психотерапевтичната работа често виждаме, че преживяванията не винаги могат да бъдат изразени само с думи. Понякога те остават записани в тялото, в поведението, в начина, по който човек се движи, реагира, свързва се или се отдръпва.

Изследването разглежда връзката между ранното двигателно развитие, формирането на символно мислене и психотичните нарушения при деца. Авторът изхожда от предпоставката, че моторните модели в ранна детска възраст не са само физически действия, а участват пряко в развитието на образното мислене, езика, адаптацията и способността за символизация.

Основната теза е, че при психотичните деца често се наблюдава нарушение не само в езика и мисленето, но и в самата организация на движението. Техните движения могат да бъдат ригидни, повторяеми, стереотипни и често служат повече за саморегулация, отколкото за свободно изследване на света. Това ограничава способността им да използват жестове, движения и действия като символи на отсъстващи обекти, преживявания или отношения.

Авторът представя клиничен случай на десетгодишно психотично момиче, М., чието поведение в терапевтична сесия показва силна моторна ригидност. Докато играе с пясък, тя извършва циклични, автоматизирани движения, подобни на машина. Когато терапевтът не я разбира, тя се разстройва и вместо да изрази преживяването си свободно, прибягва до напрегнати пози, сковани движения и регресивно поведение. Това показва затруднение в прехода от телесно преживяване към символно изразяване.

В контраст с това авторът описва поведението на нормално развиващо се 14-месечно дете, C. При среща с нови или леко нарушени познати ситуации детето проявява „разузнавателно поведение“: спира движенията си, фиксира поглед, сравнява познати и непознати образи, а след това използва ритмични движения, за да модулира напрежението и да осмисли ситуацията. Тези движения са част от ранния процес на откриване на сходства и различия.

Централна част от изследването е идеята за движението като метафора. Modarressi прави връзка между моторното поведение и езиковите функции на метафората и метонимията. Метафоричното движение открива сходство между различни обекти или ситуации, докато метонимичното движение представя цял комплекс от действия чрез един жест например вдигането на ръце, за да бъде детето взето. И двата вида жестове предполагат способност за символизация.

Според автора при психотичните деца този символен потенциал на движението е нарушен. Те остават фиксирани в ритуални, повторяеми и предвербални модели на поведение. Затова само думите често не са достатъчни за терапевтично въздействие. Именно тук се открива значението на арт терапията, танцовата терапия, психотерапията през тялото и други подходи, които работят не само през речта, но и през символното действие.

Като интегративен психотерапевт, работещ с деца, родители и възрастни често включвам разбирането на това как преживяванията се проявяват не само чрез думи, но и чрез тяло, емоции, движение, игра, образи и повтарящи се модели на поведение. При децата това може да се види в начина, по който играят, движат се, реагират на близост или се защитават. При възрастните често се проявява като трудност в свързването със себе си, с емоциите, с тялото или с другите.

В заключение, движението е един от най-ранните пътища към символното мислене. Когато този процес е нарушен, детето може да загуби част от гъвкавостта си да преобразува преживяванията си в символи, език и творческа адаптация.

Често в хода на живота естественият ход на детското развитие може да бъде нарушен. Тези нарушения нерядко се управляват от функции, които са предвербални, и следователно само думите не могат да им въздействат достатъчно дълбоко. Именно оттук идва и лечебното въздействие на арт терапията, включително на танца. Танцът има символична и метафорична природа, чрез която се създава усещане, че преживяването е конкретно, живо и истинско посредством символните действия.

Както казва Taghi M. Modarressi: „Светът на чистото преживяване се свързва със света на логиката чрез магията на метафората.“

Когато отнемем на детето този инструмент ,а по-късно и на възрастния , ние му отнемаме голяма част от потенциала да се свърже със себе си. Танцът, ритуалът, играта, арт терапията и телесно базираните терапии могат да възстановят именно тази връзка: между тялото и смисъла, между преживяването и изразяването, между вътрешния свят и възможността той да бъде споделен.

Смятам, че психотерапията има смисъл тогава, когато помага на човека постепенно да възстанови връзката със себе си — не само през мислите и думите, но и през тялото, емоциите, движението, играта, творчеството и живото преживяване.